"ефектът Саняк"

През 1904г.Майкелсън замисля нов експеримент,за да провери въздействието на скоростта на въртене на земята ( вместо орбиталната )и на "етерният вятър"върху кинематичната скорост ( геометрия на движението )на светлината,но не успява да намери финансови средства,с които да реализира идеята си.По късно тази идея е подхваната отново и доразвита от френският физик Жорж Саняк,който през 1913г.Реализира специален интерферометър,замислен да улесни наблюдението на отклонението на светлината по време на движението и в етера.Резултата от експеримента,днес известен като "ефекта Саняк",потвърждава очакванията на ученият,който доказва неоснователността на теорията на относителността.Експерименталният резултат всъщност съответства точно на предвижданията,или на понятието "пълно пространство",за което се говори в теорията за етера.Саняк оповестява откритието си пред научната общност с две статии със заглавия"съществуването на светлинният етер,доказано чрез въздействието на етерният вятър в интерферометър,въртящ се еднообразно" и "за съществуването на светлинен етер,доказано с експеримента на въртящият се интерферометър".Въпреки че са изправени пред очевидността на фактите,релативистите Ланжевин,Пост,Лифшиц и др,бързат да изведат формули и да изложат тълкования,събрани от тук и там,за да облекат в релативистични одежди ефекта Саняк.Следователно днес,макар и официалната наука да го смята напълно съвместим с теорията на относителността на Айнщайн,той все още предизвиква известно объркване при тълкуването му сред най-честните и прозорливи ортодоксални физици.Друг известен експеримент,аналогичен като концепция с този на Саняк,се провежда от Майкелсън и Гейл през 1925г.чрез използването на уред с огромни размери.В този случай като платформа се използва самата земя и позволява да се наблюдава въздействието на етера върху светлината по време на дневното въртене.Италианецът Франко Салиери заявява по този повод следното:"за моя голяма изненада теоретиците се занимават твърде малко с "ефекта Саняк",пренебрегвайки големите проблеми,които поставя той по отношение на теорията.Статията на Ланжевин, публикувана през 1921г колкото категорична,толкова и слабо убедителна по същество.Началната и фраза гласи:"Ще покажа как общата теория на относителността обяснява по количествен начин резултатите от ефекта Саняк".Ланжевин първо заявява,че експериментът на Саняк не отрича и не потвърждава с очевидни факти която и да била теория.А след това се заема да покаже,че прилагането на кинематиката на Галилей дава обяснение на наблюденията на Саняк!И това прави със завоалирани със символи, понятия и термини обяснения,заимствани от теорията за относителността,които в крайна сметка по същество си остават 100% класически...Физикът А.Кейли отбелязва,че ефектът Саняк се проявява по очевиден начин и в сателитните системи GPS корекцията на около 7500 наносекунди на ден на часовниците в орбита( или на изоставането им ,дължащо се на скоростта )се изчислява, като се има предвид абсолютната скорост на сателита,съпоставена с абсолютната скорост на земният ориентир,свързан с центъра на земята,въртяща се около слънцето,а не със относителната скорост на часовника,поставен върху сателитите,и тези,които са разположени на земята.Следователно,ако се приеме че скоростта на светлината може да изпревари значително стойността С, тогава скоростта,която трябва да се има предвид,е дадена от С,или плюс минус, скоростта на въртене на земята, около оста и,и така се обяснява и изоставането с 7500 наносекунди на ден. Кейли твърди,че ефектът Саняк се изчислява и прилага всеки ден в модерните технологии за навигация,но учените академици го представят като релативистично явление. Италианският физик Роберто Монти всъщност заявява, че оптичните жироскопи ( чието функциониране се основава на ефекта Саняк ),използвани за въздушната навигация,представляват неопровержимо доказателство за неоснователността на теорията за относителността. Физиката е човешка дейност и от нас хората,е взела недостатъка да разгласява успехите и да укрива трудностите и провалите. И така едно голямо мълчание е обгърнало "ефектът Саняк" ( от 1913г ),които двете теории за относителността са неспособни да обяснят въпреки усилията на Ланжевин, Пост , Ландау и Лифиц.
-Франко Селери-
В експеримента на Майкълсън-Гейл от 1925г. се използва интерферометър с огромни размери, който е чувствителен към въртенето на земята около оста и, и който е съставен от чифт различни инструменти ( въртящи се заедно със земята ),единият от който дава  ефектът Майкълсън-Саняк нулев,дължащ се на недостатъчност,затворена от оптичният път,който функционира като ориентировъчен знак,докато вторият дава ефекта Майкълсън-Саняк положителен поради достатъчно разгърнатата повърхност,затворена от оптическият път на два светлинни лъча. Предмет на дискусия са приблизителните стойностти,които са използвани,за да се получи формулата D=(4w/c0I)(S1-S2)Sin f,където f=41`46`е ширината на експеримента. Като факт разпределянето на данните от експеримента Майкълсън-Гейл показва широки осцилации около константната теоретична стойност (4w/c0I)(S1-S2)Sin f=0,23^3. Уредът Майкълсън-Гейл работи точно като оптичен жироскоп,показвайки в допълнение постоянният ефект,произведен от въртенето на земята около оста и, и отклоненията,дължащи се на високите скорости ( скорост на въртене;скорост,отнасяща се до основната радиация). Майкълсън пропуска обаче да публикува таблицата с експерименталните си данни във времева последователност, които показват ясно,че С,не е универсална константа,в противоречие със специалната теория на относителността. Следователно няма причина,поради която пълният ефект,вече показан от експеримента на Саняк,да се различава от еквивалентният експеримент на Майкълсън-Гейл. Въпреки това резултатите се интерпретират в полза на теорията на относителността. От своя страна Айнщайн винаги умишленно е премълчавал, "опасните открития на Саняк и Майкелсън-Гейл.

Скоростта на електромагнитните вълни

През 2000г.вестниците публикуват сензационната новина,според която две различни групи изследователи,едната италианска (от института за проучвания на електромагнитните вълни във Флоренция)и другата Американска (от института за проучвания в Принстън)доказват възможността да се изпревари скоростта на светлината.Италианската група успява да я превиши с 25%,докато Американската-с 300 пъти повече.Става дума обаче за резултати,които са в противоречие с теорията на относителността на Айнщайн(според която нито една информация не може да надхвърли скоростта 300 000 км\сек)и следователно самите учени академици,изследователи и автори на експериментите,бързат да омаловажат "новото" откритие.Ортодоксалните учени заявяват,че електромагнитните вълни,от които се състои сигналът,пренасящ информацията,продължават да се разпространяват с константна величина на скоростта на светлината,докато само скоростта на групата прехвърля границата на тази скорост.Това явление се обяснява обикновенно,като се дава пример с пътници във влак,който се движи с високи скорости.В този случай макар и пътниците да достигат обща скорост,надхвърляща тази на влака,тя не оказва влияние върху скоростта на влака(светлинният сигнал).Така теорията на относителността е спасена,защото в случая не се влиза в противоречие с теорията за светлинната вълна без маса.Въпреки това съществуват доказателства,че информациите могат да се движат със скоростти,по висока от тази на светлината.Италианският доцент Еразимо Реками и проф.Петер Сар от естонският университет в Тарту,макар и да интерпретират експерименталните данни от релативистична гледна точка с противоречиви решения,взети оттук и оттам,доказват и измерват съществуването на тъй наречени вълни Х,притежаващи свръхсветлинни свойства.Немският физик Гюнтер Нимц от университета в Кьолн също измерва свръхсветлинните вълни и ги проверява в лабораторни условия,за да потвърди или отхвърли възможността за придвижването на информация със свръхсветлинни скоростти.Още по времето си на първите експерименти той успява да предаде цялата 40та симфония на Моцарт със скорост 4,7 пъти по висока от скоростта на светлината,а през 2007г. резултатите от експериментите,които провеждат заедно с Алфонис Щалхофен,обявяват публично.Но този път не става само на въпрос за скоростта,на вълнова група,а за сигнали,предавани със скорост много по висока от тази на светлината.Експеримента се провежда,като се използват микровълни от фотони,пакети енергия,които са придвижени на мига между две отдалечени призми на разстояние около метър една от друга.Този ефект се определя като квантов тунел и е демонстриран и от физика Раймънд Чиао, от университета в Бъркли.И в неговият случай обаче ефектът на квантовият тунел се интерпретира в полза на теорията на относителността, или не като опровержение,а като "изключение което потвърждава правилото".
Принципът,че скоростта на светлината е постоянна величина,е чисто и просто непонятен,той не е подкрепен от обективно съществуващи факти.Той е недоказуем и непотребен.Отхвърлянето на принципа че скоростта на светлината е постоянна величина,и на геометриите,основаващи се на него,може да стане чрез концепцията за сливане между двете измерения на пространство и време.Трябва да бъде отхвърлена претенцията,че този принцип представлява истинско описание на физическият свят.
-Хърбърт Айвс-.




 сигналът,пренасящ информацията

Експериментът "Квантово телепортиране" и изпреварването на скоростта на светлината

Според теориите на Айнщайн скоростта на светлината представлява непреодолима граница за каквато и да било информация и следователно нейната стойност днес се изразява с константата С ( около 300 000 км\сек ).Въпреки това Раймонд Лафлайм от националната лаборатория Лос Алмос ( САЩ )през 1998г.доказва възможността да се телетранспортира мигновенно информация на един атом, върху друг,тоест информацията се предава с безкрайно по висока скорост от тази на светлината.Година по късно от технологичният институт в Калифорния, провеждат друг експеримент,по време на който успяват да пренесат информация на светлинните частици.През 2004г.Професор Антон Зайлингер от института по експериментална физика във Виена печели наградата Декарт, за физика, заради проведените от него експерименти за телепортиране.Това явление е познато в света на физиката с термина entanglement(от анг.усукване)или квантово телепортиране.Става дума за метод,позволяващ да се прехвърля характерното физическо състояние от една частица на други,макар и на голямо разстояние от нея,телепортирайки информациите от първата частица на всички останали.Но теориите на относителността никога не са били подлагани на дискусия от научната академична общност,която има претенциите да интерпретира и това явление в релативистичен аспект.
Релативистична интерпретация
С навлизането на модерните технологии е доказано многократно с експерименти при лабораторни условия,че скоростта на светлината не е константна величина.Въпреки това официалната наука продължава да отрича съществуващото противоречие между постигнатите резултати и онова, което гласи теорията на относителността.И за да защитят правдивостта на Айнщайновата теория,ползват неверни в научно отношение доводи,които са извън всякаква разумна логика.постигнатите резултати официално се интерпретират по следният начин:"Макар и по време на експериментите по квантово телепортиране информациите да се движат действително със скорост,надвишаваща тази на светлината,наблюдателят(чиято роля е определяща в теорията на квантите) може да си даде сметка за това единственно чрез традиционните електромагнитни канали,които продължават да зачитат абсолютната граница за скоростта".Имайки предвид това,в близко бъдеще и наблюдателите ще разполагат със средства за комуникация много по бързи от светлината.На всички е известно,че конструирането на квантови компютри и на свръхсветлинни системи,основани на технологията на entanglement с мигновенно пренасяне на информация,е само въпрос на време,а теорията на относителността трябва много да се бори за да оцелее.

 телепортиране

Орбитата на Меркурий

Решението на Шварцшилд се използва от официалната научна литература като свидетелство за едно от най големите завоевания на Айнщайновата физика в предвиждането на прецесията на перихелий на сложни планетарни орбити,като тази на Меркурий.Въпреки това физиците "еретици",като Марко Тодескини,Хърбърт Айвс и Рандълс Милс,публикуват теории и уравнения,които са в състояние да обяснят с по голяма точност от Айнщайн тези явления,като обединяват в едно всички вселенски закони в базови концепции,изразени от класическата физика. Айвс,като отделя специално внимание на орбитата на Меркурий и на теорията за общата относителност,потвърждава: "Всички явления на гравитационното поле са включени в тезата,че едно стационарно тяло в гравитационно поле съгласно закона за привличане на Нютон придобива размерите,времето и масата на тяло в същата точка на Нютоново поле,движейки се при падането от безкрайността с придобита скорост. Уравнението №25 дава точното придвижване напред на перихелия на планетата Меркурий.Гравитационното уравнение на Шварцфилд е недопустимо от физична гледна точка.Математическите формули на учените,които пеят "извън хора" на релативистите,са логични и последователни и доказват доколко физиката е податлива на различни тълкования,като се тръгне от самият експериментален резултат.Но това,което определя успеха или провала на една теория,не е правдоподобността в по голяма степен в сравнение с други теории,а икономически,политически и социални фактори извън науката.

Ефектът Кауфман

В учебниците ефектът Кауфман обикновенно се обяснява като потвърждение на теорията на относителността и се използва,за да се опише траекторията на елементите,изхвърлени от катода на вакуумна тръба.Елементите вместо да уцелят центъра на екрана,следвайки права линия,завиват надолу с наклон,по голям от произведения от самата гравитационна сила.Но Тодескини обяснява че този ефект в действителност се произвежда от флуидодинамично действие,тъй като електроните след като са въртящи сфери,пренесени във флуидното пространство,са подчинени на ефекта Магнус.сборът на двата фактора на кривина (гравитацията и ефекта магнус)произвежда отклонение в праволинейната траектория на субекта по голям от този,който може да се предвиди,като се изчислява само гравитацията-
ефект,който може да бъде наблюдаван и при хвърлянето на диск.Когато дискът се завърти,вместо да изминава права линия,описва крива траектория.Оттук следва,че отклонението не се дължи на закона на Галилей,както твърди Айнщайн,а точно обратното.Отклонението се дължи на ефекта Магнус,който е в пълна хармония със законът на Галилей.Също и увеличаването на масата на електроните,изхвърлени с висока скорост,може да се интерпретира като флуидодинамичен резултат на ефекта Магнус(според който въртящо се тяло във флуид влачи със себе си вихъра на флуидната материя (или енергия),която влиза в мигновен контакт с него,а той от своя страна,влачи съседният слой.Така около въртящото се тяло се образуват слоеве от флуид,въртящи се върху концентрични окръжности,които увеличават масата в пълно съответствие с принципите на класическата физика,а това съвсем не е в потвърждение на теорията на относителността

Японски учен с нобелова награда срещу теорията на относителността

На 10 септември 1958г.По време на Конференцията за атома в Женева нобеловия лауреат за физика,японският учен Хидаки Юкава,прави смелото изказване,че е дошъл моментът да се дистанцираме от теорията за относителността на Айнщайн и квантовата теория на Планк, тъй като само така ще може да се обясни истинската природа и поведението на частиците,които изграждат ядрото на атома,В присъствието на известни физици от цял свят ученият отправя похвала към проф. Роберт Хофщатер за това, че е доказъл,че субатомните частици не са елементарни неделими единици,а истински структури,изградени от флуидна субстанция с постоянна плътност,които се движат около оста си със скорости по големи от скоростта на светлината-това,което всъщност открива и доказва с изчисления Тодескини в своята унитарна теория за вселената.По този повод във в-к."Отзвукът на Бергамо"е поместена следната статия:" Изявленията на Юкава се смятат за неопровержими както заради теоретичните и експерименталните основи върху които почиват,така и заради високата компетентност и международен престиж,на който се радва японският учен за това че предвижда още през 1935г. съществуването на "мезона",корпускул,чието съществуване по късно е доказано експериментално.За този си принос в науката японският учен получава през 1949г, нобелова награда.От друга страна, заключенията на Юкава,съвпадат напълно със изводите на 400-те учени,участвали на XXV конгрес на сдружението по физика в САЩ,състоял се в Ню Йорк през март 1956г.На този конгрес се взима решение да бъде отхвърлена теорията на Айнщайн,тъй като в светлината на фактите се оказва изцяло неправдоподобна,и се приемат новите унифициращи принципи, посочени в следващите трудове на Тодескини.
                -Теория на привидностите.
                -Психобиофизика.
                -Преглед на теоретичните и експерименталните основи на модерната физика.
-Качественно унифициране на материята и на нейните непрекъснати и променливи силови полета.
На конгреса на нобеловите лауреати,състоял се във Линдау в Германия през юни същата година,се потвърждават тези резултати,А известният Хайзенберг заявява: "Науката е изправена пред необходимостта да изостави теорията на Айнщайн,защото съдържащите се в нея противоречия не могат да бъдат оздравени с един математически похват и измама".Немският учен добавя също така,че "субатомните корпускули са различни форми на една единственна материя,тоест са сфери от флуидно пространство,което се върти много бързо около оста си,както предвижда Тодескини още през 1936г".След като прави тези изявления пред международната научна общност,е поканен във Франция от почитен комитет,съставен от премиера Бидо и най изтъкнатите Френски учени.В Париж и други Френски университети Тодескини изнася доклади,а после е предложен за нобелова награда,За да оценим по добре значимостта на експерименталните доказателства,които Юкава цитира в подкрепа на теориите на Тодескини,трябва да отбележим че нито една от другите научни концепции, не е в състояние, да обясни строежа на субатомните частици на материята,а също и защо материята има огромна енергия-енергия, която се освобождава при атомната бомба.Самият Опенхаймер-бащата на апокалиптичното средство за масово унищожение,заявява по време на конгреса,състоял се във Женева: "От изчисленията на Абрахам и експеримента Кауфман Айнщайн заключава,че енергията на материята е равна на резултата от масата, по квадрата на скоростта на светлината;но тук остава една въпросителна от физична гледна точка относно тази еквивалентност,която всъщност не е във състояние да ни даде научно обяснение за тази енергия.Това,разбира се,дълбоко ни разочарова и не ни остава нищо друго,освен да напуснем конгреса с чувство на пълна интелектуална депресия".
В цитираните трудове Тодескини доказва,че замествайки безтегловният и неопределим етер,какъвто до сега го е определяла физиката,с триизмерно пространство,изпълнено с постоянна и подвижна плътност като флуид,с движенията на тази единствена първична субстанция,невидима и непрекъсната,могат да бъдат обяснени в количествено и качествено отношение всички физични феномени и да бъдат сведени закономерностите им, до едно единствено математическо уравнение.Въз основа на този унифициран принцип атомът се оказва изграден от сфера на флуидно пространство ( ядро ),което се движи около оста си, със свръхсветлинна скорост и влачи в движение поради триене околното флуидно пространство,а то се движи разделено на много концентрични сфери с постоянна плътност от 10 билиона части от милиметър и със скорости на въртене,които нарастват с увеличение на лъча им до сферичната гранична повърхност,където движението постепенно спира.Тази повърхност е външната граница на атома,който по този начин придобива определен обем в зависимост от скоростта на въртене на централното ядро.Сферичните концентрични слоеве на пространството в движение,намиращи се между ядрото и граничната повърхност,представляват енергийно поле на атома.Така става повече от ясно как около едно сферично зърно от материя (ядро )се появява поле с движение в центъра,което се описва от флуидодинамиката и се забелязва,че между него и ядрената сфера,която го е генерирала,няма съществена разлика,тъй като и двете са изградени от въртящо се флуидно пространство.И така стигаме до уеднаквяване в качествено отношение между материя и поле,което до сега е търсено напразно.Следващите слоеве на флуидно пространство,тъй като имат различна скорост на въртене,поради скъсяване генерират по между си въртенето на малки сфери от пространството,които представляват периферните електрони.По този начин те са принудени да се движат около оста си и около централното ядро.Тъй като сферичните концентрични слоеве имат постоянна плътност,те придобиват скорости,които намаляват периодично.И един електрон,като преминава от единият в другият слой,получава или отдава кинетична енергия,която е точно определена.Това обяснява мистериите на квантите на енергията,останала и до днес неразгадана.Нобеловият лауреат Хайзенберг неотдавна доказва,че за да се обясни ядреното поле,полето на слабите взаимодействия,електромагнитното и гравитационното поле,е необходимо да се въведе като универсална константа минималната плътност,спомената тук горе,на слоевете от пространството,които обкръжават ядрото.Установено е, че този атомен модел потвърждава всички закони,които са установени експериментално и се отнасят до ядрото,изграждащите го части,вътрешното енергийно поле,отделяните радиации и външните химико-физични свойства на химическите елементи.Огромната кинетична енергия която се съдържа в атома,макар той да не се премества като цяло,тоест остава неподвижен в една точка,е резултат от живата сила,дължаща се на присъщото вътрешно движение на сферичната маса на флуида,който я изгражда,движейки около оста си с високите скорости на светлината.
Следователно известната еквивалентност между маса и енергия се идентифицира с уравнението на "живата сила"на Лайбниц,която се използва в механиката от 1716г.,без да има нужда да я доказваме и извеждаме математически,да прибягваме до куп тензориални изчисления,което предвижда теорията на Айнщайн,имаща огромният недостатък,че влиза в противоречие с класическата теория за относителността на Галилей,доказала се през вековете повече от веднъж и с много експерименти.Значимостта от физична гледна точка на това известно уравнение е повече от очевидна,като се има предвид фактът,че разбивайки ядрото,частите му се изхвърлят от ужасяваща кинетична енергия,която всъщност притежават като градивните части на сферичната маса,въртяща се с много висока светлинна скорост.И така, мистериозната структура на материята е напълно разгадана,тъй като е съставена от сфери на пространството,които се въртят около оста си със скоростта на светлината и спрямо флуидното пространство на околната среда в покой.Колкото по голяма е скоростта на въртене на слоевете на флуидното пространство,които изграждат атома,толкова по голяма ще бъде материалната му консистенция и твърдост.Следователно тези качества са привидности,които се дължат на движението на флуидното пространство,съдържащо се в атома,и движението на околната среда.Потвърждение за това е фактът,че витлата на самолетите,които се движат с много висока скорост,се разбиват,все едно че с нарастването на  скоростта, въздухът става твърд като здравата материя.С това се обяснява защо атомът,макар и изграден от флуидно пространство и с много финна плътност,е в състояние,завъртайки се със скоростта на светлината,да придобие консистенция и якост на твърдо тяло.Като се има предвид,че всяка частица материя притежава маса и проявява сили на привличане,трябва да заключим,че всички частици от материя,колкото и малки да са те,са въртящи се полета,задвижени в центъра от флуидно пространство.Според посоката на въртене имаме частици и анти частици.Ако те влязат в контакт,се унищожават взаимно,както и съответните полета на флуидното пространство,въртящи се в обратна посока,се спират взаимно,докато не застанат в покой като околното флуидно пространство,от което те вече не се различават,а тяхната зърнеста природа изчезва.Енергията на въртене,която са притежавали преди да се срещнат,се предава на околното пространство,поставяйки го във осицилация.Това през 1955г,доказват по експериментален път, учени в лабораторията в Бъркли-предизвиквайки сблъсъка на антипротона с протона,унищожават и двата корпускула,произвеждайки излъчваща енергия.Определяйки атома като въртящо се поле на флуидното пространство,задвижвано в центъра,може да се обясни как той реагира с центростремителните сили и поддържа в центъра си компресирана ядрена маса и как ядрената маса според условията и същността на корпускулярното бомбардиране,на което е подложена,е в състояние да изхвърли много на брой различни частици.Следователно теорията на привидностите потвърждава възможността да бъдат открити толкова ядрени частици,колкото са условията и какъвто е интензитета на бомбардиране на ядрото.Тази изцяло нова концепция е получила експериментално потвърждение в откритите през последните години 23 корпускули, и тя е тази,която в бъдеще ще води физиците по пътя на създаване на още много на брой фрагменти на материята с характеристики,които трудно можем да си представим.

Марко Тодескини и забранената унитарна наука

Инженерът от Бергамо Марко Тодескини (1899-1988)г провежда особенно значими експерименти,с които доказва несъстоятелността на теорията на относителността и правдивостта на класическата физика.Именно по тази причина обаче учените релативисти отричат и омаловажават научната му дейност,държат се сякаш ученият изобщо не е съществувал.Неудобните му за някои кръгове открития представляват сериозна заплаха за догмите на официалната наука, която чрез математическите си фикции е създала царството на хаоса,в което държи като пленница на свободното познание.Огромната заслуга на Тодескини е,че успява да открие съществуващите връзки между всички дялове на физиката,като преодолява привидните противоречия и така поставя основите за изграждането на нова единна наука.Макар и да има непълноти в теорията му,проучванията му със сигурност представляват важно начало и огромен прогрес в решаването на непоправими парадокси,които налага модерната физика.
С експериментите си Тодескини,се стреми да докаже коректността на вълновата теория на "пълното пространство" с "отпечатъка на Декарт" и да проправя пътя на истинското научно развитие.За него опитите на Майкелсън представляват "първородният" грях на науката,от които произтичат всички останали грешки в модерната  физика.Основната му цел е да потвърди ,че експериментите на Майкелсън са изтълкувани погрешно,след което продължава да прави проучвания,за да докаже, че скоростта на светлината е променлива величина.С тези свои усилия, ученият иска да върне науката в коловоза на класическата физика.От измерванията които прави, стига до извода че,етерът е флуид изпълващ цялото пространство с плътност 10 на двадесета степен пъти по малка, от тази на водата, и че движенията му са в основата на всички физични явления.В цялостната си теория обяснява движението на звездите около орбитите им, с ефекта на влачене,предизвикан от вихрите на етера ( който той определя като флуидно пространство ).За Тодескини Слънцето е в центъра на въртящото се поле на флуидното пространство,което се движи подразделено на концентрични слоеве,които имат постоянна плътност и скорост,намаляваща с нарастване на радиуса им.

Експериментите за светлината не са по вкуса на официалната наука

Теорията за относителността налага,че скоростта на светлината е постоянна величина, спрямо която и да е отправна система-било в покой или движение.На практика това означава,че ако светлината нараства като честота, то тогава трябва да намалява вълновата и дължина. Тодескини обаче през януари 1961г, извършва експеримент, който доказва неоснователността на Айнщайновата концепция, че скоростта на светлината е постоянна величина,като с това буквално разклаща теоретичните основи на модерната физика.Като използва инструмент, подобен на този,който употребява Физо.Тодескини прокарва светлинен монохроматичен лъч през вода, налята в тръба. По този начин констатира,че като се поддържа течността неподвижна,скоростта на светлината се оказва постоянна величина,или равна на резултата от вълновата дължина по честотата.И се наблюдава обратното-когато водата в тръбата е течаща,скоростта на лъча се променя според уравнението на Физо.Но макар и да увеличава честотата,дължината на вълната остава непроменена.Чертите на спектъра на монохроматичната светлина,макар и всичките да са се преместили към ултравиолетовото поради увеличаването на честотата,продължават да поддържат дължина на вълната,или разстоянието, което са имали помежду си,когато водата е била неподвижна.Този прост, но фундаментален експеримент на Тодескини,доказва,че скоростта на светлината не е постоянна величина, а се свързва със скоростта на средата,през която преминава.В следващият опит Тодескини,макар и да оставя пълна тръбата с вода,разположена хоризонтално,прави така,че през нея да премине лъч,който се разпространява в перпендикулярна посока.Така се установява че,когато течността тече в стъклената тръба, лъчът който преминава през нея,се отклонява с ъгъл,еднакъв на съотношението между хоризонталната скорост на водата и вертикалната скорост на светлината.Траекторията на светлинният лъч се накланя подобно на траекторията,която описва лодка,преминавайки през река.Същият резултат се получава и когато през въртящ се стъклен цилиндър преминава светлинен лъч.Въз основа на тези експерименти Тодескини обяснява причината,поради която при лъчите,които излъчват звездите,транзитиращи в близост до слънцето,се наблюдава отклонение.Ученият предполага,че е възможно да се определи точната ъглова стойност на това отклонение с едно просто изчисление.Тръгва от предположението,че Слънцето,като се върти около оста си със скорост 2км\сек,повлича в движение околното ефирно пространство,и че Земята с дневното си въртеливо движение със скорост 0,463км в секунда също повлича съседното пространство.От това заключава,че ако лъч,произведен от звезда,за да стигне до нас,трябва да премине през въртящото се поле около Слънцето,а после и през Земното поле,по същият начин ще претърпи отклонение,чиито ъгъл ще бъде резултат от съотношението между сумата на скоростта на двете прекосени полета (2,463км\сек)и скоростта на светлината (300000км\сек)в съотношение равно на 1\121721.И тъй като числителното на това съотношение е радиант,което е равностойно на 206 265 сек на дъга,от това следва,че разделяйки тази цифра на 121 721,се получава 1,69 сек,което е именно стойността на привидното преместване на звездите в близост до Слънцето,реално наблюдавано от астрономите по време на затъмнението му.Ученият от Бергамо накрая заявява,че според неговата теория и атомното ядро,въртейки се около оста си,влачи в кръгово движение заобикалящото го флуидно пространство,поради което един светлинен лъч,който преминава през атомните полета на прозрачна субстанция,трябва да претърпи отклонение,което от извършените сега експерименти се оказва напълно съответстващ с тази на рефракцията на различните химически субстанции.На базата на тези концепции Тодескини определя математическите връзки между скоростта на въртене на различните атоми,тяхната маса и индекса на рефракция,като с това поставя основите на нова пространствено-динамична оптика,която е в пълно съзвучие със законите на Картезий.Описанието на следващият експеримент на Тодескини му трябва,за да провери дали ефектът Доплер и ефектът на Физо са в хармония с относителността на Галилей или с теорията на Айнщайн.Както е известно, ефектът Доплер се състои във факта,че ако един наблюдател О се приближава до звезда S,броят на вълните V2 които окото му възприема в секунда от минутата,е по голям от броят на вълните v1,които би възприел,ако остане неподвижен на разстояние Lx от светлинният източник.(фиг.D)

  

Всъщност в този последен случай времето което трябва на светлината,за да измине разстоянието Lx със скорост С,е очевидно:
Tx=Lx/C (13) от което се получава: Lx/Tx=C (14) Посочвайки с v1 дължина на вълната и с N1,както броят на вълните,съдържащи се във разстоянието Lx,така и броят на периодите от време Т1,съдържащи се във времето Тх,се получава: Lx=v1N1 Tx=T1N1(15). Замествайки тези стойности в (14),се получава: Lx/Tx=v1/T1 (16). Тъй като наблюдателят получава ( възприема )V1 вълни в секунда от минутата,и в тази единица от време се съдържат v1 периоди, тоест:T1v1=1,от този последен израз се заключава:v1=1/T1 (17).Въвеждайки тази стойност във (16),се получава: v1V1=C (18). Нека сега предположим,че наблюдателя се приближава до източника със скорост V,докато предизвиканата към него вълна, се движи бързо насреща му със скорост С.Очевидно наблюдателят ще изпита усещането,че е неподвижен и че светлината се движи бързо срещу него с относителна скорост W,получена от сумата на две компоненти,тоест: W=C+V (19).Времето,за което лъчът ще стигне до окото на наблюдателя,е следователно по малко,защото той не го чака в неподвижно състояние,а се движи бързо срещу него.Това време Т'x, следователно е:T'x=Lx/C+V (20).От който израз,като се има предвид първата част от двата израза (15)и допускайки, че T'x=T2N1 се получава:Lx/T'x=v1/T2=C+V (21)и тъй като T2v2=1,следва:v1V2=C+V (22).От съотношението на този израз,и израз (18)получаваме:v2=v1(C+V/C) (23).Който,макар и да е изведен от класическата относителност на Галилей,се индетифицира напълно с израза,получен по експериментален път от ефекта Доплер.От изразите (18) и (22)е видно,че като за наблюдателя в покой,така и за този който е в движение,дължината на вълната (v1)се поддържа постоянна, което от физична гледна точка е ясно,тъй като трептенията,произведени от източника,макар и да се разширяват във все по големи кръгове и да поддържат непроменено разстоянието помежду,си, са вълни от околната флуидна среда,които представляват обективно физично явление.То не може да бъде променено от състоянието на покой на субекта наблюдател,който обаче,движейки се бързо срещу вълните,в секунда от минутата среща цифра (V2),по голяма от цифрата (v1),която ще възприеме,ако остане неподвижен.Айнщайн,извеждайки константната величина на скоростта на светлината,както спрямо наблюдателя в покой,така и спрямо наблюдателя в движение,вместо израза (22),смята за валиден следният израз:v2V2=C (24). Но той постулира също така скъсяване на размерите,разположени по посока на движението според формулата,от което следва,че дължината на вълната,за да се избегне неговата псевдоотносителността,трябва да изглежда така:v2=v1sqrtC^2-V^2/C^2 (25). Оттук следва, че ако се съгласим с Айнщайн и допуснем,че изразите (23) и (25)са верни,както е валидна и еквивалентността между (18)и (24),то тогава се получава следният израз:v1V1=v1V1sqrtC^2-V^2/C^2(C^2-V^2/C)=C (26). Този израз е фалшиво равенство.Според израза (24)с нарастването на честотата дължината на вълната намалява,което е в явно противоречие с израза (22),потвърден от ефекта Доплер.От тук възниква необходимостта да се извърши един окончателен експеримент,с който най-сетне да се установи дали дължината на вълната остава константна величина,или се променя с движението на средата,която пренася вълната.Експеримента се провежда с уред,сходен с този на Физо (фиг.Е),и представлява две затворени тръби с паралелни стъкла,които са пресечени в обратна на водно течение посока със скорост V.

Лъчите от източника,след като са преминали през лупата L,се разклоняват през две пролуки.Снопът,който минава през горната тръба,се отразява от огледалото S и връщайки се обратно в намиращата се отдолу тръба,е отклонен от наклонена пластина към спектроскопа за наблюдение.Другият сноп е с обратен път.Ако течността е в покой,наслагването на двата снопа един върху друг предизвиква интерференция и централната ивица съответства на вълни,които се съгласуват.И обратното-ако течността е в движение по посока на стрелките,сноповете,от които първият прекосява една от тръбите по посока на движението на водата,а другият в обратна посока,достигат до интерферометъра по различно време,което предизвиква преместване на ивицата.При опитите преместването е половин вълнова дължина,както се предвижда в закона за събиране на движенията, на Галилей с изчисления,извършени от него,които тук илюстрираме,за да стане ясно,че и резултатите от експериментите на Физо, не противоречат на теорията за класическата относителност.Ако водата се поддържа в неподвижно състояние,знаем,че светлинният лъч,който я прекосява,се накланя с ъгъл алфа на рефракция,което предизвиква въртенето му по посока ОВ (фиг.F)

Скоростта (u)на лъча в основната посока Х на вход в тръбата, следователно се получава от проекцията на вектора С в указаната тук горе посока,тоест: u=C(cos)алфа=C.u/C (27).А ако течността е в движение със скорост V,насочена в посоката на (u),получената скорост на течността и на лъча, е сбор на тези компоненти,тоест: u+V=C(cos)алфа+V (28).В посоката ОВ получената скорост само на лъча е сбор от вектора,който представлява скоростта С , и на резултата от проекцията на скоростта V на течността в указаната преди това посока V(cos)алфа,тоест: C+V(cos)алфа (29).Проекцията на този резултат в посока Х е следователно:( C+Vcos алфа)cos алфа=C cos алфа+Vcos^2 алфа (30). Увеличаването на скоростта делта V, на светлината,дължащо се на влаченето на водата, се постига следователно,като се извади от (28) изразът (30),тоест: делтаV=(C+Vcos алфа)-(C cos алфа + V cos^2 алфа) (31) Или: делтаV=V-Vcos^2 алфа=V(1-cos^2 алфа)=V(1-u^2/C^2) (32).
В заключение общата скорост на светлината Vt,когато излиза от тръбата с водата в движение,е сумата от скоростта (u),която има при неподвижна течност,и увеличението делта V,което е придобила при въздействието на частичното влачене,тоест:Vt=u+V(1-u^2/C^2) (33) и приемайки,че С=u.n,където с (n) се маркира индексът на рефракция на водата,като се има предвид изразът (27),изразът (33)получава следният параметър:Vt=C/n+V(1-1/n^2) (34)който,макар и получен на базата на теорията за относителността на Галилей,се идентифицира и напълно с израза,до който стига по експериментален път Физо.Тук е уместно да подчертаем,че според псевдоотносителността на Айнщайн в този случай изразът ще изглежда така:Vt=V+C/n/1+VC/C^2n=C/n+V(1-1/n^2) (35).
Този израз е едно фалшиво уравнение.
Но абстрахирайки се от това,експериментът,който провежда Тодескини,няма за цел да потвърждава валидността на израза (34),който вече е потвърден от Физо,а преди всичко да установи дали дължината на вълната остава постоянна величина или не.Е добре,Тодескини успява да потвърди,че скоростта на светлината (u),поддържайки течността неподвижна,е константна величина,равна на резултата на вълната (v1)по честотата(V1),тоест:v1V1=u (36).И обратното-като се направи така,че водата да тече в тръбата,скоростта на лъча нараства според уравнението (34),но макар и честотата да нараства,дължината на вълната остава непроменена,или:v1V1=u+V(1-1/n^2) (37).
Чертите на използваният монохроматичен светлинен спектър,макар и да са се променили всичките към ултравиолетовото,сочейки по този начин увеличената честота,запазват разстоянието помежду си,каквото е било,когато водата е неподвижна.Тоест,стойността на дължината на вълната е останала същата.
В заключение бихме казали, че както изчисленията,така и заключението от експеримента потвърждават, че ефектът Доплер и резултатите от опитите на Физо, са в съвършенна хармония с относителността на Галилей, и в открито противоречие с теориите на Айнщайн.Въпреки това неотдавна някои физици си бяха въобразили,че са открили,след 50 години прекарани в напразни търсения,неопровержимо доказателство за псевдоотносителността на Айнщайн,след като съпоставят честотата на осицилацията на атомен часовник,разположен на земята,с тази на атомен часовник,разположен върху ракета,изстреляна с голяма скорост в космоса.Честоти,които се оказват различни.Тези физици едва ли съзнават с това си "откритие",че само са разбили една отворена врата,защото още уравненията на Лоренц и на Галилей предвиждат промяната на честотата в израза (23).Това,че по експериментален път са констатирали тази промяна в честотата,не означава,че е потвърдена едната или другата група на трансформации.В този случай е необходимо да се установи дали дължината на вълната се променя според израза (24),или остава постоянна величина според израза (22).Потвърждение на тази теза е постигнато с експеримента,проведен от Тодескини,който като специфична цел и резултат се различава от експеримента на Физо.